-1-

 

ЕДИН ПОЛИЦАЙ

 

Реших да напиша тази история сега, когато съм в затвора и събитията са отминали. Слагам отново фактите и чувствата пред себе си, сякаш не ми принадлежат, за да ги разгледам и опиша по ясно. Още повече, че по време на делото не казах нищо. Не казах нищо в своя защита, тъй като нямаше смисъл. Когато държавната машина реши да смаже някого, тя обезателно ще го направи. Тя притежава огромен ресурс от способи: физически, психологически, икономически и т.н., с които да го стори, само и само да си осигури недосегаемост за злозеянията или престъпното бездействие, които я устройват.

Не знам дори на кого ще предоставя тази история. Може би на някой журналист или на някой писател, или на единственият човек, когото приемам да ме посещава-една млада монахиня. Да, да! Монахиня. Това няма няма нищо общо с любовна история, няма дори намек за подобна. Нито дори касае вярата ми в Бог, поне такъв какъвто го представят в светите писания, с изключение може би на тези текстове, в които споменават неговата отмъстителност, ярост и ревнивост.

Бих поверил историята си на монахинята, заради вярата ми в самата нея. Вярата ми, че съществуват и са съществували хора, надминали своя създател  по величие на духа, в своя хуманизъм, талант и благородство. Странно е, че тъкмо  те са страдали най-много измежду човеците. Може би това същество, което наричат Бог наистина е ревниво и не  понася нещо да го засенчва, не понася нещо което да се отскубва от контрола му и да поема по свой път, независимо от всичко.

 

Мечтата ми беше да стана полицай. Може би още от тийнейджър. Мечтата ми се оказа устойчива, тъй като продължи и след завършването на средното ми образование, а не както често се случва при децата и младежите, които сменят желанията си често. Мотивацията ми беше дълбока, както сега преценявам и свързана със силна чувсвителност спрямо извършена несправедливост или жестокост. Например това което ми правеше впечатление моите съученици изобщо или почти не забелязваха и едва когато споделях с тях те се съгласяваха, че е нещо неприятно, а след това бързо забравяха. Веднъж станах случаен сведетел, в коридора на училището, на диалог между учител и ученик...циганче. Чух учителя да му кзва, че ще направи всичко възможно детето да напусне неговото училище, че ще съсипе живота му и ще направи така че цялото му семейство да напусне района. Не желаел цигани в класа си. Спомням си го сякаш го заснех на кадър-злобното му лице, яростният поглед...Детето мълчеше, чувствайки се виновно за незнайно какво. То беше два пъти по-нисичко от въпросният „авторитет”. Толкова нелепо и грозно беше. Той мереше сили с човек, който не можеше да се защити. Детето в края на годината изчезна. Беше успял да го надвие. Той с властта, той авторитета, той от силните на деня надви  малкото дете... До ден днешен не мога да го забравя, нито пък многото други случаи на несправедливост и насилие над по-слаби и невинни същества.

Предполагам, че в избора ми на професия, филмите които гледах са засилили ореола около това мое желание. Но определено не бяха определящото. Във филмите полицаите почти винаги бяха по-силните и винаги успяваха да победят мрака.

Тъй като бях отличен ученик родителите ми считаха, че е по-уместно да си избира друга професия. Но аз исках да бъда този, който лице в лице ще се изправи пръв срещу

 

-2-

 

престъпника, този който пръв ще поеме удара. По настоящем всичко това ми се струва наивно.

Още от осми клас вярвах в бъдещото си призвание и започнах да се подготвям усилено: тренирах тялото си, четях много. Стараех се да бъда отличен ученик. Подготвях се за перфектният полицай- по-реален, по-добър от този по филмите.

Приеха ме веднага в полицейското училище, заради отличиният ми резултат и перфектната физическа подготовка. Завърших полицейското училище с отличен.

Вече бях готов да се превърна в истински полицай, разбира се трябваше ми практика и опит. Нямах търпение да се сдобият с тях. Щях да работя в екип с двайсет години по-възрастен от мен полицай. Много се вълнувах. Представиха ме на колегата ми-той беше малко под средния ръст, със светли очи, кръгло лице и червендалести бузи, двойна брадичка, възпълен и постоянно усмихнат, сякаш това му беше станал някакъв тик. Не очаквах учителят ми да изглежда като войника Швейк, но се отнесох с подобаващо уважение към старшинството му. Той бързо ме накара да минем „на ти”. Бях изпълнен с адреналин, а първите дни минаваха доста монотонно. Все пак това ми помогна да се почувствам по-естествено и по-уверен.

Много скоро обаче работата стана доста интензивна. Тогава започнаха първите, все още неуверени разочарования за мен. Колегата ми най-безсрамно, смигайки ми като магистрална проститутка, нагло взимаше рушвети на спрени от нас шофьори за превишена скорост. По-късно установих, че познава и дори е в приятелски отношения с лица меко казано будещи съмниние.

Веднъж колегата ми взе поредния рушвет и ми подаде част от него, с леко смигване. Не знаех какво да направя. Ако не го вземех той щеше да си отмъсти, давайки лоша оценка за работата ми или щеше да си помисли, че ще го натопя. От друга страна ми беше противно да ставам част от всичко това. Междувременно бях разбрал, че да се взимат рушвети е редовна практика сред колегите ми. Една сутрин се бяхме събрали да закусим пред една баничарница и всеки от присъстващите колеги се похвали каква сума е успял да измъкне. Затова не знаех как да постъпя с парите, които ми подаваше. Казах му, че парите са си негови и не ми е удобно да взимам от тях. Но той ме успокои, че следващият път аз черпя. Взех парите. Отвратителен ми беше, криейки се зад униформата и зад закона, той беше готов да извърши всякакво престъпление, стига да получеше съответстващо заплащане. Това нямаше нищо общо със света за който се бях подготвял, Всичко беше просмукано от корупция, далавери и затваряне на очите.

През едно от нощните ни дежурства видяхме срущу нас да лакатуши някаква кола. Караше сравнително бавно. Двамата с колегата ми излязохме на пътя. В колата се виждаха трима мъже и една фигура, която сякаш се бореше. По-късно разбрах, че е жена с вързани ръце и тиксо на устата. Колата спря и от вътре излязоха двама от мъжете, третият остана при жената, която още по-отчаяно беше започнала да се мята, вярвайки че ще и помогнем. Сложих ръката си върху служебния пистолет. Усетих, че колегата ми също е напрегнат. Но когато мъжете се приближиха, изведнъж чертите му се отпуснаха. Той познаваше и двамата. „Нищо особено шефе-пачавра.” Каза единят от тях и извади пачка от джоба си. Подаде я на колегата ми, а той със светкавична бързина я прибра в джоба на служебната си униформа. Слепоочията ми пулсираха,  земята изчезна изпод краката ми. Видях как двамата мъже се отдалечават към колата си, споходени от призива  на колегата ми „Умната!”.

Бавно извадих своя пистолет, бях като в транс-спокоен и безчувствен, насочих го бавно право към колегата си. Той сякаш не можа да разбере какво точно се случва, след секунда в очите му се появи леко съмнение и сякаш понечи да каже нещо, но аз стрелях

 

-3-

в главата. Падна на място. Колата на престъпниците профуча с бясна скорост пред очите ми. Видях, че бяха захвърлили на платното вързаната жена. Обадих се по радио

станцията и съобщих за убит полицай и пострадала жена. Много скоро пристигна дежурна кола. Отведоха жената с линейка.

Предадох се. В съда не казах нито дума в своя защита, защото нямаше смисъл. Правосъдието беше твърде скъпо за обикновеният човек. Него можеха да си го позволят богатите, тъй като „тук” то се търгуваше, както и всяка друга стока.

Осъдиха ме на десет години затвор. При добро поведение щях да изляза след седем.

Не бях застрелял невинен човек. Тъкмо обратното. Нито считам, че той щеше някога да получи подобаващото правосъдие, както и много други като него.

Дали географската ширина не си беше изиграла лоша шега с мен? Ако бях полицай в друга държава, където морала не беше тотално заличен...? Дали наистина парадокса не се състоеше в няколкостотин километра? Дали абсурда в живота ми не беше географската ширина? Някакво разстояние...Не знам!

Когато изляза от затвора, може би тази държава щеше да направи от мен „нормален” човек...Нямам представа, тогава какъв диалог ще водя с живота. До това време още доста мисли  ще минат през главата ми.

Така се случи всичко!

Тъжна реалност. Такъв е твоя разказ. Кривосъдието е отсъдило на затвор убийството на поредната отрепка. Добре, че твоя герой не е мечтал да стане СЪДИЯ. Сигурно е щял да се самоубие, ако е честен и справедлив. Още по-тъжно...